2010-10-24

В ПОДКРЕПА НА УЧИТЕЛИТЕ И… ОЩЕ НЕЩО

Дълго време продължава дискусията по темата за агресивността на децата. Различни са мненията, предположенията и предложенията, защото темата е важна, а решенията – нелеки. Обществената заинтересованост е голяма, защото всички разбираме, че утре ще живеем в обществена среда, която сами формираме днес, възпитавайки и обучавайки децата си.

За добро и зло децата се раждат чисти – без познания, без пороци, дори без потребности, освен насъщните. Грижа на възрастните е да ги социализират, т.е. да превърнат децата в социални същества. Това означава наличие на ценностна система, познания и опит, за да участват пълноценно в общия процес на развитие, съграждане и съвместно съжителство с останалите членове на обществото.

Демократизацията на обществото ни след 1989 година доведе до ново състояние на духа. Новопридобитата свобода, изблика на дълго подтискани чувства, доведоха до освободителното рушене нормативния порядък на старото общество и еуфорично опиянение. По-късно тази промяна доведе до умора и дезориентация. Остана открит въпроса за новите норми и ценности, които трябваше да заменят така леко изхвърлените стари.

Това объркване на възрастните се отрази най-бързо върху децата. Вече цели поколения израстват без ориентири за основните морални категории – добро и зло, чест, достойнство, справедливост и пр. Нароиха се организации за защита правата на детето, които тълкуват едностранчиво тези права. Но правото не е просто нещо. Основно право на детето е да бъде добре подготвено да посрещне предизвикателствата на социалния си живот като възрастен. А това означава преди всичко добро възпитание, добра професионална подготвеност, способност да преодолява трудностите, които живота поднася на всеки. Лоша услуга ще направим на всяко дете, на което казваме само да прави изборите си. Как? Избор се прави измежду познати неща. Аз не мога да отговоря обичам ли марсиански ябълки, тъй-като не знам има ли ги въобще и какво представляват. В същото положение се оказва и едно дете, на което майката казва – „каквото поискаш, мама, прави каквото ти искаш”. Иска ли детето да учи английски, да танцува, пее, свири… Как да поиска, ако не е опитало нито едно от тези неща? Нали именно родителят е този, който трябва отначало дори принудително да накара детето си да опита да прави нещо, да му помогне да си формира мотив. Така или иначе, първоначалната форма за въздействие върху децата се базира върху принудата. И няма нищо лошо в това. Принуда са и всички форми на санкции, които детето трябва да понесе в случай на неизпълнение, лошо изпълнение, липса на мотиви за продължаване на някаква дейност. Детето трябва да свиква със санкциите, като форма на социални отношения. Защото след това, като възрастен, то трябва да спазва законите, да плаща глобите си при нарушения, да спазва работното си време и други, които така или иначе всеки възрастен член на обществото е длъжен да спазва. В този смисъл призивите за права на децата, които изключват санкции са най-лошата услуга, която възрастните могат да им окажат. Още в стари времена народът ни простичко го е казал – „Бий дупенце, за да не млатиш гъзина.”

Сега обвинения летят във всички посоки – родителите са виновни, учителите са виновни…Родителите обаче не са виновни за това, че условията на живот в България вече дълъг период от време са такива, че времето им основно е отнето в борба за оцеляване. Не са виновни и за това, че обществото ни дълго време отлага дискусията по създаването на една широко обществено приета ценностна система, която да ориентира и тях самите – как да живеят, а и как да възпитават децата си.

А училището? Много критики се отправят към училището като към нещо абстрактно – някакво си училище. Кое е то, какво представлява в целостта си като обществена институция? Училището в същността си е комплекс от много неща, който само на върха си завършва с едно министерство и някакви конкретни учебни заведения. То е цялостната характеристика на обществото ни, изразява се чрез държавна политика, организационни и икономически правила. Чак тогава идва ред на средствата, чрез които става реализацията на конкретни цели. Ако се поровите в Интернет и потърсите правилниците на Министерството на образованието, ще се удивите колко много правилници има. Огромна редица текстове, които определят правила, права, цели и задачи. В последна сметка няма основните правила за въздействие върху децата. Освен, че учителят няма права ! Разбира се, че това не е казано открито, но то прозира в подтекста. Ако учениците получават двойки – учителят е виновен. Учителят не може да санкционира ученика с шамар, изгонване от час, или някакво каквото и да е регламентирано наказание. Вероятно се предполага, че детето е вече готов, завършен и високо отговорен индивид. Ако един учител приложи санкция, всяко дете, или неговите родители могат да го подведат под наказателна отговорност, или дори да се саморазправят. Защото санкциите са нерегламентирани.

Бил съм в скъпо платени английски училища, където учителите още си носят прочутите тънки пръчици. Дисциплината в тези училища е желязна, но там могат да учат само деца на заможни родители. Знаят къде да изпратят децата си тези хора, които искат утре да могат да разчитат на порасналото си дете, че ще запази и увеличат богатството им.

Ако сте ходили скоро в българско училище – по коридорите, по време на междучасие, може би ще изпитате страх. Край вас вандалски орди ще крещят, тичат, блъскат, ругаят…Ами ако сте едно тихо, спокойно дете, което всеки ден трябва да понася това, да израства ежедневно в тази среда? Може ли някой да си представи какво става в душата на това дете? Някои се учудват, че най-лошите неща случвали се в нашите училища обикновено са извършени от не най-буйните и с лошо поведение деца. Така е. Търпението си има своите граници. И ако ежедневно си подложен на този терор, идва един момент на възставане. Е, с каквито средства разполагаш. Защитавайки правата на детето-гамен, отнемаме правата на нормалното дете, което трябва непрекъснато да понася простотията му.

Щели да въвеждат отново оценка за поведението! Е и какво? Преди години, въз основа на тази оценка можеха да те приемат или не в комсомола. Ученик завършил училище с намалено поведение не можеше да кандидатства във висше учебно заведение. Можеха и да те изключат от училище. А сега какво, ако имаш ниска оценка на поведението? Всеки частен университет ще те приеме да учиш, при условие, че си плащаш редовно таксите. А какво ти пука дали ще те приемат или не в комсомола? Не могат и да те изключат от училище. Ха-ха! Оценка на поведението!?

Вечерен час, униформа…ха-ха-ха! Ако не ги спазваш – какво?

Проблема е другаде. От училищните функции е отнета основната – възпитателната. Ако нямаш оформена ценностна система и мотиви да получаваш знания, което е основна цел на възпитанието, то защо, как и кой ще те накара да искаш да знаеш нещо. Децата ни вече не са любопитни. Нямат желание за познание, защото възпитанието им не им позволява да осъзнаят това като някаква потребност. Чувството за безнаказаност и липса на каквито и да са последствия от лошо поведение и незнание са основата на проблема, който коментираме.

Лоша услуга на децата си правим. Не им казваме истината, че ако сега им спестим шамара, утре шамара, който животът може да ти удари е не само болка, а въпрос на съществуване изобщо.

Училището до определена степен е задължително. Това прилича на загриженост на държавата за децата. Дали е грижа, ако това лежи в основата на всички изброени проблеми. Защо да бъде задължително? Училището трябва да има строг правилник, който е задължителен за спазване. И ако не го спазваш – вън! Ако искаш. Когато това стане, осъзнаването на необходимостта от училището в главите и на децата, и на техните родители ще бъде по-качествено и по-пълно.

Ако нямаше тази напълно тоталитарна структура наречена Министерство на образованието, която се скъса да прави експерименти и подлудява и родители и деца, и учители с поредните си изобретения, можехме да имаме училища с характер. Всяко училище да може да избере своите форми на организация, правила, учебни програми и пр. , за да търси по-висока ефективност, да се наложи с авторитет в обществото, да кара хората да се стремят към него. Може ли да се сравняват училището в едно малко селце и елитно училище в София например? Всъщност не питам. Не може! Как тогава правилниците, които министерството крои непрекъснато, могат да бъдат еднакво валидни? Това си е чиста лудост! Но не се изненадвам, защото всичко това е скроено в главите на хора, пораснали в новите условия на „модерното” българско училище.

При условие за самостоятелността на учебните заведения в духа по-горе, дори при задължителност на образованието до определена степен / за да не вземем пък да си създадем орди от талибани/, може да се стигне до профилиране на училищата. Виждал съм в Германия училища за мързеливи деца, училища за буйни деца и други. Така остава възможността да завършиш все-пак някакво образование, но такова, каквото ти си си пожелал, или можеш да понесеш. Или спазваш правилата, или – вън! Имаш право на избор, но и нормалните деца имат своите права. Тях също трябва да защитаваме.

Ръководител съм на Ансамбъл „Загорче” от 29 години. Не съм имал и нямам проблеми с дисциплината. Чувал съм какви ли не обяснения за това от други – добронамерени, или не толкова хора. Знам само, че да спечелиш доверието и уважението на детето е дълъг, труден процес, а да ги загубиш – може за секунда. Децата не са притворни като възрастните и реагират спонтанно. Не можеш да ги накараш да слушат с камшик. Още повече, че идването им в ансамбъла не става по задължение. Един несправедлив шамар и то вече не е тук.

Знам, че за да се качи на сцената, за да поднася култура, детето /а и всеки артист/ трябва преди всичко да бъде Човек - представител на съвременната човешка цивилизация. Не само да знае и да може, но да знае и защо, да иска да го прави, да прави нещата качествено, дисциплинирано, в съдружие с другите. Основна част от заниманията ми по време на обучението /да може да го прави/, е заета от работата ми по възпитанието /защо да го прави, как да го прави, да иска да го прави/. Радвам се, че сред хилядите деца, които са преминали през ансамбъла няма пропаднали, няма наркомани, няма такива, които са останали без образование…Гордея се с всички тях.

Има начини за всичко. Не знам защо отново, за пореден път, в сферата на образованието, се опитваме да откриваме топлата вода. В основата на всяка цивилизована човешка дейност стои регламентът. В нашето училище днес няма този основен компонент /или е изкривен, неефективен, неработещ/.

Ще завърша с една случка със „Загорче” във Франция. Обядваме в голям ресторант, където заедно с нашата група има друга – възрастни хора, французи. Когато станаха да си тръгват, няколко от тях се отделиха и дойдоха при нас. Възрастен господин попита ние ли сме ръководителите на тези деца и след като отговорихме утвърдително се изправи и доста тържествено обяви „Дами и господа, благодарим ви за това, че сте възпитали така тези деца – бъдещето на Франция!” Нашите домакини малко смутено им обясниха, че всъщност тези деца са бъдещето на България. Възрастните хора се изненадаха, но усмихнаха и една дама каза „Прекрасно! Значи България ще има чудесно бъдеще.”

Много се гордея с тази случка. И знам, че нашите, българските деца са чудесни. Проблемите идват от нас възрастните. Нека се отнасяме към децата си с повече любов и познание за това как и какво да правим с тях. Нека защитим правата им и да ги подготвяме добре за живота им като възрастни. Там глезотии няма да минават.

Венелин Кръстев

2010-07-30

ЛОНДОНСКИ БЪЛГАРСКИ ХОР НА ГОСТИ В БЪЛГАРИЯ

От 4 август 2010 година, Лондонски Български хор е на турне в България и ще участва в събора в Копривщица на 6 и 7 август, ще има концерти в Пловдив - на 8 август от 20,00 часа на централния площад, на 10 август в гр. Стара Загора, от 19,00 часа в салона на Драматичния театър, на 12 август от 19,00 часа на първа сцена на Джаз-фестивала в Банско.
ЗАПОВЯДАЙТЕ!
Диригентът на хора Деси Стефанова - едно бивше загорче, организира и среща на хора с децата от ансамбъла. На срещата ще присъстват и приятели на "Загорче" от ансамбъл "Хоро" от Токио - Япония. Очертава се една голяма международна среща на приятелите на българския фолклор от България, Великобритания и Япония. Това, разбира се, е чудесно!

просто или сложно...

Ансамбъл „Загорче” е създаден през 1977 год. на основата на съществуващи от 1957 година съставки – школа за народни инструменти, по-късно – хор, а от 1963 – и танцов състав. Негов главен художествен и административен ръководител от 1980 година досега е Венелин Кръстев – хореограф и психолог, диригент на оркестъра Красимира Манчева, диригент на хора – Антоанета Крумова и композитор на музиката – Кирил Тодоров.

Ансамбълът има специфичен облик. Автентичния материал се обработва по уникален начин и е предназначен специално за възрастта на децата-участници. Тук фолклорът не се тълкува, а е нещо присъщо на самите деца и не е принадлежащ само на техните баби. Той се превръща в тяхна игра, в начин на осмисляне на света.

От 1980 година досега, ансамбълът е изнесъл над 2 000 концерта както в страната, така и в повече от 800 селища във всички страни на Европа. Завоювал е званието „Представителен ансамбъл на Република България” и много други отличия и награди. Десетки хиляди европейци за първи път се докосват до културните ценности на България чрез спектаклите на „Загорче”, изнасяни включително в най-големите градове на Европа – Лондон, Париж, Брюксел, Хага, Страсбург, Стокхолм, Барселона, Истанбул, Прага, Варшава, Москва, Виена и много други.

От 1992 година насам, ансамбълът е Сдружение с нестопанска цел и самофинансира дейността си, менажиран от административния и художествен ръководител Венелин Кръстев.

Тук накратко трябва да споделя опита от педагогическата си работа и сядайки да пиша, разбирам колко трудно е това. Всеки опит е специфичен и е в зависимост от конкретните обстоятелства. Разбирам, че съм облагодетелстван от факта, че при мен децата идват не по задължение, както е в училище, а по волята на своите родители, което е предимство, защото в лицето на родителите намирам сътрудници и поддържници при осъществяване на целите си. За съжаление това е голяма отлика от условията на работа в училище, където често родители се намесват в работата на учителите – обикновено с „добри” намерения.

Работата ми с децата от Ансамбъл „Загорче” продължава повече от 30 години и това е добър стаж за натрупване познания и умения. Още в началото ми стана ясно колко трудно е човек да предава знания на малките хора – леснодостъпно, интересно, ефективно. Материята, която преподавам – танци – сама за себе си е интересна, или по-скоро би могла да бъде интересна. Казвам това, защото съм виждал и отегчение и нежелание на деца да се занимават с танци. По-често родителите са инициатори за участието. Оттук нататък, обаче, моя е грижата да създам траен интерес у детето. И първото нещо, което отрано разбрах е, че трябва да преподавам по начин, който да предизвика този интерес.

Танцовото изкуство е трудно занимание, изисква включването, участието на много лични качества от участника. Първия проблем с който се сблъсквам е, че децата не знаят точно какво е това, а и с липсата на способност да концентрират дълго време вниманието си /в ансамбъла се записват за участие все по-малки деца – между 4-5 годишни, продиктувано от желание на родителите – ще цитирам една майка: „Защото се страхувам от улицата”/. Затова първото нещо, което правя е да науча децата на внимание и любопитство. За целта използвам една теза, която дълбоко е залегнала в основата на моята работа от години – антропомаксимологичната. Най-общо в нея се твърди, че възрастните доста самоуверено определят нивото на възможностите на децата да възприемат познания. Оттук следват и редица ограничения за детето, наложени изкуствено от педагозите. Всяко дете има различен потенциал да възприема, осмисля и запомня някакъв учебен материал. Но ние не можем да измерваме обективно тези способности. Затова налагаме изкуствено някакви усреднени, определени от нас прагове на преподаваната информация, които мислим, че са еднакво или поне близки до възможностите на повечето деца. Оттук автоматично следва изгубването интереса на голяма част от децата към преподавания материал, особено на по-будните. Затова в своята работа ползвам средства малко противопоказни на общоприетите методи – вместо с лесното, започвам с най-трудното, което може да бъде научено от детето. Не очаквам резултати. Старая се само да покажа колко хубаво е да можеш да правиш такива сложни и красиви неща, да предизвикам желание за познание и възможности. След известно време постепенно започвам да връщам нивото от синтезираното, към аналитичното. Показаните сложни комбинации разделям на все по-малки части, които накрая се свеждат до съставните елементи. Тяхното усвояване вече става по-лесно, защото децата ги възприемат като нещо вече познато и като нещо по-лесно спрямо голямото сложно. Тази „игра” на запознаване ту със сложното, ту с простото продължава известно време и дава възможност за относително кратко време децата да усвоят материал изглеждащ доста обемен и сложен за възрастта им. В този процес никога не си казвам – „не, това не е за тях”. Това е и основата за поддържане концертния състав на ансамбъла в една възрастова граница, която да го определя постоянно като детски. В концертния танцов състав средната възраст на участниците се поддържа в границите на 5 – 7 годишни деца. В същото време те изнасят спектакли на техническо и художествено ниво не по-лошо от това на тийнейджърите, които са работили доста по-дълго време в тази насока.

„Интересно” е ключовата дума в начина на преподаване. Да създадеш интерес и желание у детето да усвои точно този материал, защото го смята за необходима добавка към своите знания и умения. Да създадеш потребност, да мотивираш...Успея ли, няма нужда да налагам изкуствено авторитета си. Децата сами разбират, че аз знам нещо, което им е потребно и бих могъл да ги науча. Аз съм техния помощник и не стоя срещу тях, а до тях. Това е и базата на добрата дисциплина – тя се самоналага от факта на осъзнаване потребността, а аз – като източник на удовлетворяването й. Всичко това превръща процеса не само в преподаване на нов материал, а и във възпитателен. Затова естествено необходимите почивки от физическото участие се запълват с разговори по различни теми, произтичащи от конкретната ситуация, но целящи възпитаване на качества, които са необходими за практикуването на тази дейност. Ансамбъл буквално означава „всички заедно”. Това задължително включва взаимопомощ, съединяването на всички в една цел, общо ниво на постиженията за да има равно участие и допринасяне за общото качество, чувство за отговорност към другите и към целта, и т.н. Детето, което се качва на сцена, за да показва най-общо културни ценности, трябва да бъде „окултурено”, достатъчно възпитано, за да допринесе за резултата. Разбира се това става не само в залата, а и в онзи съвместен живот, който децата преживяват в различните моменти – лагер-школи, концерти, турнета и други. Авторитета на всяко хлапе започва да се изгражда не от възрастта му /в ансамбъла едновременно работят деца на възраст от 5 до 18 години, като по-големите са оркестранти и хористки/, а от неговите способности, комуникативност, съпричастност с общите идеи. Огромна е помощта, която ми оказват по-големите, вече усвоили не само познания, но и правила на поведение деца, които по-бързо от мен успяват да предадат опита си на по-малките. Това мултиплициране на ефекта е много важна част от цялостната работа и аз търся начини да стимулирам процеса. Понякога се появяват и деца надарени с такъв набор от качества, че бързо надминават по постижения по-големите участници. Не рядко явление е те да поемат лидерски позиции и функции дори над по-старите участници.

Предимствата на „възпитание чрез изкуство” са очевидни. Самата материя предполага анализ на образи, където се разглеждат и морално-етични проблеми и теми, изучаване на чисто технически умения, които съдържат в себе си необходимостта от съпричастие, заедност в правенето на нещо и това само по себе си възпитава. Например поддържането на една композиционна фигура в едно динамично движещо се множество изисква пълен синхрон, взаимопомощ, съобразяване с редица фактори. А и самото танцово изкуство активира динамично състояние на мозъчните процеси. Това е едно сложно отрениране на мозъка, подобно отренирането на мускулите - да работи включвайки едновременно много сектори, на много бързи обороти. Непрекъснатото оценяване на различните компоненти - частите на тялото, ритъма, изключително бързо променящата се среда и с голям брой променливи в рамките на кратко време, както и бързата ответна реакция, е една огромна тренировка работата на цялата нервна система на детето. Не случайно американски и кубински учени обявиха резултати смайващи в същността си - че дори бавно развиващи се деца занимавани с танци, бързо приближават по възможности нормалните си връстници.

Това, което пиша тук е само кратка наброска от всичко, което се случва в един процес – може би най-сложния от всички човешки дейности – педагогическия. Не знам как този опит може да бъде пренасян при обучението на децата в други дисциплини и при други обстоятелства, но се надявам нещичко да бъде полезно за Вашия читател.

Магистър по психология
Венелин Кръстев